Самооправданията, които ме караха да пуша

Най-често използваната от мен реплика никога не беше произнесена на глас. Беше дъждовен вторник, още не бяха станали 9 сутринта, и стоях до офисния прозорец с цигара между два пръста, докато компютърът ми се събуждаше зад гърба ми. Радиаторът щракаше, прозорецът беше открехнат на сантиметър и си повтарях същото, което бях си повтарял с години: „Трябва ми това, за да вляза в ритъм.“

Започнах да пуша на 19. Дотогава вече бях пушил 27 години. В най-лошия си период стигах до около 40 цигари на ден. Съпругата ми също започна да пуши на 18, и между двама ни димът се беше промъкнал в почти всяка стая от живота ни като възрастни. Офис. Кухня. Балкон. Кола. Това, което държеше всичко в движение, не беше само никотинът. Беше езикът, с който обгръщах никотина.

„Трябва ми това, за да вляза в ритъм.“ Това беше сутрешната реплика. Звучеше практично, почти прилично. Не удоволствие. Не драма. Само една малка корекция, като да придърпаш стола по-близо, преди да седнеш. Използвах я преди имейлите, преди трудни обаждания, преди всяка задача, която не исках да започвам. Казвах си, че пушенето ми помага да мисля, но мисленето никога не беше онова, което то подобряваше. Даваше ми ритуал, пауза, праг между едно нещо и следващото.

Ако някой тогава ме беше попитал защо пушачите продължават да пушат, щях да му дам една от тези спретнати реплики и да я нарека честност. Именно това правеше самооправданията толкова ефективни в живота ми. Звучаха по-мъдро от простото изречение под тях: бях се научил да започвам почти всичко с цигара.

„Днес не е денят.“ Тази реплика обикновено идваше до обяд. Напрегнат имейл. Забавено плащане. Лошо време. Хубаво време. Прекалено много работа. Недостатъчно сън. Винаги имаше нещо, което да послужи като причина да отложа отказването. Разбира се, не го наричах отлагане. Наричах го реализъм.

Тази реплика ме следваше и у дома. Съпругата ми беше в кухнята, синът ми беше в съседната стая, когато беше малък, а аз излизах на балкона, като си казвах, че ще се заема с отказването, когато животът стане по-спокоен. Животът не стана по-спокоен. Стана по-дълъг. Това не е едно и също. В едно такова изречение могат да изчезнат 27 години. Така могат да изчезнат и акупунктурата, хипнозата, терапията, лепенките, книгата на Алън Кар, билковите цигари, които миришеха на влажен килер, и всички други опити, които натрупах по пътя.

„Още ми доставя удоволствие.“ Това беше изречението, което най-накрая прозвуча фалшиво в собствените ми уши. Помня онази вечер, защото не се случи нищо драматично. Изстинал чай на масата. Пепелникът отново беше пълен. Апартаментът носеше онзи застоял слой дим, с който семейството ми беше свикнало да живее. Запалих още една цигара и чух как репликата идва почти по часовник.

Дотогава удоволствието почти нямаше нищо общо с това. Не вкусвах нищо особено. Не се отпусках в някакво лично удоволствие. Поддържах един ритуал. Запалвам. Дърпам. Загасвам я. Отварям балконската врата. Затварям балконската врата. Търся запалката. Повтарям. Когато един навик е изпълвал деня ти достатъчно дълго, той започва да си взема назаем думи, които вече не му принадлежат. Удоволствие беше една от тези думи.

Това беше повратният момент за мен. Не беше голям обет. Не беше церемония за последната цигара. Само внезапният срам от това да чуя собствения си сценарий твърде ясно, за да му вярвам повече. Трите реплики бяха работили върху мен с години. Караха навика да звучи полезен, временен и избран. Полезен сутрин. Временен до обяд. Избран вечер. Това е силна маскировка.

Щом го видях, нещо в мен утихна. Не се почувствах като герой. Почувствах се по-малко излъган. Цигарите не бяха тренирали само тялото ми. Бяха тренирали и обясненията ми. Всеки път, когато запалвах една, имах готово изречение, което да прокара действието покрай съвестта ми. Да видя това не реши всичко за един ден. Направи нещо по-добро. Направи ме по-честен със себе си.

Още помня офисния прозорец, от който влизаше студен въздух, и екрана на лаптопа, който светваше зад гърба ми. Помня балконската врата у дома. Помня пепелника, който беше престанал да изглежда грозен, защото вече беше станал част от обзавеждането. Навиците живеят в детайлите. Същото важи и за репликите, които ги пазят.

Нито една от тези реплики не ми даде план. Те само ми показаха колко тихо може да говори един навик. Ако някой ден искаш да прочетеш още, J. Freeman пише за спокойния път в своя наръчник.